Какво следва след вълната от протести в Иран и потушаването на хиджабите?

През септември 2022 година вълна от митинги се популяризира из Иран в отговор на гибелта на младо кюрдско момиче на име Махса Джина Амини в ръцете на иранската полиция за морал. През идващите няколко месеца тези митинги набраха мощ, привличайки разнообразни гласоподаватели от повече от 100 града и университети в Ислямската република в това, което ще стане известно като митингите „ Жени, живот, независимост “.

Смъртта на Махса въодушеви кюрди, иранско етническо малцинство балочи, студенти, ученички, служащи, звезди, художници, учители — и изключително дами — да излязат на улиците, протестирайки против наложителното носене на хиджаб, несправедливостта и продължаващи политически репресии.

Отговорът на иранската политическа върхушка на това необятно публикувано предизвикателство беше – както постоянно е било – последователно и принудително потушаване на протестиращите и обществото като цяло, като в същото време се упрекват западните сили за подбудителство на вълнения.

Последваха спирания на връзката и засилено наблюдаване. Тогава хиляди бяха задържани, арестувани и изтезавани, доста бяха осакатени и нападнати, повече от 550 души бяха убити, млади ученички бяха приети в болница заради излагане на офанзиви с отровен газ, осем души бяха екзекутирани и доста наказани на дълги присъди затвор. Мисия на Организация на обединените нации за определяне на обстоятелства неотдавна заключи, че разкритите закононарушения в действителност съставляват „ закононарушения против човечеството “. от митингите 2022-23 година „ Свобода на живота на дамите “, е измежду тези, които неотдавна бяха наказани на три години затвор. Текстовете на Hajipour са извлечени от амбициозните туитове на елементарни иранци, които желаят съществени неща – „... за танци по улиците... за този замърсен въздух... за затворените интелектуални елити и за свободата ” — и стана вирусен по време на националните митинги. Неговата история е емблематична за героичната всеотдайност на безчет иранци, чийто живот и занаят са опустошени от суровата ръка на един жесток режим.

С повишаването на авторитаризма по света, митингите привлякоха доста интернационално внимание, стимулирайки възобновени очаквания, че иранската страна ще отстъпи пред настояванията на дамите и по-широкото общество за обществена и политическа смяна. По-големият неизречен блян е, че такава сдържаност ще докара до идеологическо намаляване на Ислямската република и смяна в нейната напредваща нуклеарна стратегия, нейната антиамериканска позиция и поддръжка за прокси групи в Близкия изток, което би имало доста влияние.

И двете книги настояват, че политическата или революционна смяна в Иран е неизбежна — въпреки и невъзможна за прогнозиране

Две нови книги отдават респект на протестното придвижване през 2022-2023 година: „ Какво желаят иранците “ от историка Араш Азизи и „ Жени, живот, независимост “ с доста създатели, сбирка от истории, в графика нов жанр, редактиран от Марджане Сатрапи. Сатрапи, създател на фамозната автографична новела „ Персеполис “ (2000), дава ярка визуализация на митингите и последвалите репресии от държавното управление. Междувременно Азизи употребява по-широк обектив, с цел да покаже, че иранците от дълго време стачкуват в интерес на промените. И двете книги настояват, че политическата или революционна смяна в Иран е неизбежна, въпреки и невъзможна за прогнозиране.

What Iranians Want приема исторически метод, хвърляйки светлина върху пластовете на разнообразното протестно придвижване в страната, което от 1979 година гражданска война, се корени във фиктивен активизъм, проведени акции, протести и елементарна ежедневна опозиция. Преминавайки оттатък обичайния метод за обзор на предишните кръгове митинги – студентското придвижване от 1999 година, Зеленото придвижване от 2009 година и икономическите митинги от 2017 година и 2019 година – тематичната леща на Азизи дава на читателя налично и изцяло наслагване на известен активизъм, воден от ежедневни герои, които изнемогват в пандизите на Иран или запълване на гробищата му.

Всяка глава поема протестна тематика — варираща от мир, права на дамите, трудови проблеми, околна среда, независимост на религията и изразяването и афганистанските бежанци — с цел да вплете дружно историята на тези придвижвания, публичните желания зад тях и репресивната реакция на държавното управление.

„ Но идеолозите не вършат революции. Обикновените хора го вършат “, написа Азис, основан в Съединени американски щати историк. Неотдавнашните протестни придвижвания в Иран, твърди той, са част от нова гражданска война в развой на основаване - такава, на която той се надява, само че изисква схващане на историята и взаимни дейности за надграждане върху минали жертви.

Всяка тематика получава персонален израз посредством имената и историите на героите и мъчениците от 45 години митинг и по-късно. Някои са добре известни, като носителката на Нобелова премия за мир за 2023 година Наргес Мохамади и иранският юрист Насрин Сотудех, и двамата в пандиза поради дългогодишната си гражданска интензивност. Други включват Нилуфар Баяни и Сепидех Кашани, задържани за екологичен активизъм през 2018 година, както и Сахар Ходаяри, който се самозапали, с цел да стачкува против възбраната на дамите да посещават игрища, и Али Неджати, работен водач. Азис отделя място и на Ника Шахкарами и Сарина Есмаилзаде, и двете от които бяха убити от силите за сигурност през 2022 г.  

За разлика от това, сбирката на Сатрапи дава композиция от гледни точки по отношение на иранската опозиция и държавните репресии. Чрез дръзка визуализация на митинги и политически репресии Сатрапи (която живее в Париж) и нейните сътрудници Фарид Вахиди, Абас Милани и Жан-Пиер Перин целят да вдъхновят публиката както в Иран, по този начин и отвън него, и да засилят солидарността с тези в страната. Въпреки че единствено контрабандни копия ще стигнат до Иран, тяхното е блестящо и мъчително удостоверение за дълбокото национално отчаяние, проникващо в Иран и главната вяра, която го съпровожда.

В този равен превод от Уна Димитриевич илюстрациите, предоставени от 17 художници, прибавят цвят към винетките, които разказват събития към гибелта на Махса Амини и последвалите митинги. Подобно на Азизи, те също акцентират ролята на ежедневните герои като протестиращи и пандизчии. Нещо повече, те пресъздават по какъв начин лозунгът „ Свобода на живота на дамите “ е въодушевен от кюрдския активизъм, който преглежда достолепието и включването на дамите като основни за по-широка независимост. Въпреки че революцията от 1979 година докара до катурване на правата на дамите в Иран, иранските дами остават високообразовани и макар изключващата държавна политика, те са дейни в обществото.

Тяхната работа сплотява истории за патриархалните правила и природата на тиранията на режима, варираща от цензура до властнически надзор до принуждение и изтезания в прословутия затвор Евин в Техеран - където британско-иранската двойна гражданка Назанин Загари Ратклиф беше държана измежду доста други. Те също по този начин демонстрират по какъв начин системата разделя опозицията и основава просвета на боязън посредством наблюдаване, оскърбление и заплашване.

Смразяващите рисунки на Мая и Тука Нейестани на Али Хаменей, висшият водач на Иран, сочат ясната му роля в систематизирането на репресиите. Корпусът на гвардейците на ислямската гражданска война е неговата преторианска армия. Друга глава е изпъстрена с лимитирани акценти от иранската история, графики за празнуването на иранската нова година — и включва странна комбинация от известни иранци по света.

Тези истории не постоянно преливат от една в друга. Но дружно те хвърлят светлина върху разнообразния, динамичен темперамент на иранската опозиция, обществените несъгласия към вярата и в последна сметка груповия блян за по-добър Иран. Последната глава, озаглавена „ И тогава? “, има за цел да надгради този блян посредством визуализиране на криволичещия диалог на създателите за това какво ще донесе бъдещето на Иран. Те заключават, сходно на Азизи, че политическата смяна, в случай че не и революцията, е неизбежна.

Това, което не е несъмнено, е дали смяната ще донесе либерален Иран или нова версия на автократичен Иран

Един аспект, който не е прегледан незадоволително в книгата на Сатрапи, е ролята на съвсем 5-милионния диаспора, почти седем % от общия брой на иранците, които изиграха значима роля в последните митинги. Би заслужавало да се концентрира единствено по себе си - изключително откакто последният диалог загатва за диаспората и размишлява върху въпроса за бъдещото водачество.

В неповторим опит за създаване на по-широка взаимност бяха проведени интернационалните митинги по целия свят от Торонто до Сидни и Берлин, които изненадаха иранското управление. Световните водачи осъдиха репресиите на държавното управление на Иран и постановиха наказания на неговия политически хайлайф.

Самоназначили се опозиционни фигури в заточение се пробваха да показват кратковременно единение, като даже прогласиха демократична харта на правилата – единствено с цел да избегнат тези полезности и да се върнат към тревожни модели на конкуренция и офанзиви. Диаспората, заради своето идеологическо, демографско и географско разделяне, сигурно към момента не е подготвена да поддържа протестиращите по логичен метод, нито е съумяла да показа демократична визия за бъдещето.

Това лимитирано единение на диаспората, дружно с гневни и поредни държавни репресии, предвещават по-мрачна картина на хоризонта. Въпреки явната рецесия на легитимността, иранската политическа върхушка продължава да разчита на насилствени репресии, с цел да отбрани системата, като в последна сметка остава упорита на измененията. Вместо да бъде забелязан като подкрепящ известния апел за либерализиране на ислямския дрескод, Народното събрание на Иран удвои законопроекта за хиджаб и непорочие, който има за цел да глоби кандидатите.

Не е изненадващо, че изборите за парламент и заседание на специалистите в Иран през март получиха най-ниската изборна интензивност от 41 % в историята на Ислямската република. И въпреки всичко системата остава заета с оцеляването на въздействието на огромните стопански наказания и поддръжката на своята ос от съпротивителни групи в Близкия изток. Неизбежното духовно заместничество на висшия водач Али Хаменей, който е на власт повече от три десетилетия, сигурно ще бъде основната повратна точка на хоризонта за Иран и неговия народ.

И двете книги ни споделят, че иранските митинги са част от по-голяма вълна от политическа смяна — в случай че не и промяна — на бъдещата ислямска република. Когато това стане факт, въздействието върху иранското общество и целия Близък изток, където Ислямската република е дестабилизираща мощ, ще бъде доста.

Това, което не е несъмнено, е дали тази смяна ще донесе либерален Иран или нова версия на автократичен Иран. Докато Азизи допуска, че „ иранският блян към нормалност и народна власт “, следен при въстанието през 2022 година, се опълчва на възходяща властническа световна наклонност, той и Сатрапи не са наясно по какъв начин иранците ще продължат напред. Изхождайки от динамичната, водена от митинги история на Иран, човек сигурно може да бъде сигурен, че в отсъствието на политическа, икономическа или обществена промяна се чакат още безредици.

За да трансфорат сходно деяние в по-ефективна действителност обаче, иранците би трябвало да помислят освен върху жертвите на минали герои и мъченици, само че и върху това по какъв начин да обединят своите разнородни посоки на активизъм в групова платформа за деяние. „ Както постоянно при революциите, тази същинска борба стартира на следващия ден “, заключава Азизи. В реалност съдействието би трябвало да стартира през днешния ден.

Жена, живот, независимост от Marjane Satrapi, преведено от Una Dimitrijevic Seven Stories Press £30/$35.95, 270 страници

Какво желаят иранците: Жени, живот, независимост от Араш Азизи Oneworld £20, 256 страници

Санам Вакил е шеф на Програмата за Близкия изток и Северна Африка на Chatham House

Присъединете се към нашата онлайн група за книги във Фейсбук на и се абонирайте за нашия подкаст, където и да слушате